Уилям Дефо – обикновено момче от Уисконсин!

В мен няма нищо странно – аз съм обикновено момче от Уисконсин.

Всеки живот може да се събере на един лист хартия.

Роден съм в Ейпълтън, това е в Уисконсин, и ето какво ще ви кажа: американският Среден Запад не е мястото, където лесно ще срещнете интересни творчески хора с интересни творчески идеи. Там хората ходят с пушки със сачми.

На 14 години започнах да посещавам курса по драма в Университета в Уисконсин, но много бързо ме изгониха оттам. Цялата работа беше в това, че се захванах да снимам пробен филм и според замисъла в него имаше серия интервюта с нудист, сатанист и дилър на наркотици. Заснех всичко това за един ден, а когато седнах да монтирам, разбрах, че съм ужасно гладен. Накратко, захвърлих всичко и отидох да обядвам. В този момент в монтажната се домъкнал някакъв важен шопар и седнал да разгледа заснетите материали. Както изглежда, горкият не се впечатлил от видяното. Защото, когато се върнах от обед, монтажната беше затворена, а аз бях отписан. Отгоре на това, докато се прибирах вкъщи, те се обадили на родителите ми и казали, че съм снимал порно. Накратко, от този курс по драма научих малко: никога не отивай на обед, докато не си свършил с монтирането.

Никога не съм ходил на психотерапевт, макар че, Бог ми е свидетел, има много хора, които биха искали да ме пратят при него.

Аз съм от хората, които като се качат на моста, винаги мислят как да скочат долу, чувстват нетърпим гъдел в самата среда на гърлото си.

Започнах да се интересувам от жените, когато бях на около 14 години. Доста късно, както сега ми се струва. На 14 години се сближих с едно момиче. То се казваше Венди Уит и прекарахме отлично няколко години. В дома на родителите ми имаше стая с телевизор, която се почиташе като нещо много лично: щом си влязъл там, никой не те безпокои. Така че когато довеждах момичето вкъщи, веднага влизахме с нея в тази стая, без да се страхуваме, че някой ще влезе там. Сигурен съм, че на родителите ми им беше абсолютно все едно гледаме ли телевизор или се чукаме. Предполагам, че като медици са смятали, че е по-добре да се чукаме у дома, отколкото в колата. Господ да ги пази. Глупаво е да се репетират любовните сцени.

Никога не съм имал близки приятели сред мъжете. Сигурно, защото имах пет сестри и от тях научих значително повече, отколкото от родителите си. Те бяха доста разкрепостени сексуално, моите сестри. Дори бих казал развратени. Какво е минет и кунилингус разбрах на около 6 години. Помня, че все ги питах: „”Но така правят само лошите хора, нали?” А сестрите ми се смееха.

Струва ми се, че бракът е много важно нещо.

Своята жена (италианската актриса и режисьорка Гиада Колагранде) срещнах на улицата в Рим. Това беше през 2004 година. Имахме общи приятели, но кой знае защо се заговорихме на улицата. Всъщност решихме да се оженим в същия ден. Просто обядвахме и аз казах: „Хайде да се оженим!”

Обадих се в кметството и те казаха: „Ако се явите тук до няколко часа, ще можете само да оставите заявката, а утре ще ви оженят”. Втурнахме се натам, оставихме проклетата заявка и на другия ден наистина ни регистрираха. За да свършат работата, им бяха нужни само двама свидетели и това бяха нашите най-добри приятели: моят управител и нейният монтажист.

Някой ми каза: твоят адвокат по бракоразводния процес винаги трябва да е по-красив от бившата ти жена.

Моят син (синът на Уилям Дефо, роден от театралния режисьор Елизабет Лекомпт, с която Дефо преживя 27 години, без да имат брак – бел. авт.) отдавна вече е над 20 години, а аз нито веднъж не съм говорил с него за жени. Нека се оправя сам.

Филмите са като децата. Направил си ги, показал си ги на публиката, забравил си за тях. Но все едно, рано или късно те ще се върнат при теб, за да поискат нещо или да ти дадат нещо.

Никога не се опитвам да осмисля сценария с мозъка си. Взаимодействам с него с помощта на червата и другите си вътрешности.

Не е трудно да станеш актьор. Умението без стеснение да пуснеш една вода в голяма компания вече значи нещо.

Думата „преструвам се” ми харесва повече от думата „играя”.

Повече от всичко на света искам да се науча да лъжа на интервютата. Просто заради играта, за да не изглеждам досадник. Но живеещият вътре в мен уисконсински пуритан вечно ми се заканва с пръст. Лицето може да е каменно, но умът трябва да е гъвкав.

Струва ми се, че хората дори не се опитват да видят нормалния човек в мен. А нали аз съм нормален човек.

Моят белег е белег от нож. От какво друго може да има белези?

Във Уисконсин, напомням, там, където съм роден, не сменят дрехите си по три дни, не се бръснат и не си решат косите. Това е сурово място и отдавна вече съм му пратил прощалната си целувка. Но трябва да призная, че от време навреме в това проклето място все пак проблясваше красотата. Можете да намерите тази красота на реката Фокс ривър, така се нарича тя. Аз много ходех за риба, когато бях хлапак. Вадех щуки, бяла риба, костури. Излизах с алуминиева лодка в средата на реката, залагах стръвта, хвърлях въдицата. Нямах никаква гадост, никаква супер изкуствена стръв от телевизията – всичко беше истинско. По дяволите, там наистина имаше нещо прекрасно, поне докато не построиха онзи хартиен комбинат. Знаете ли какво е това хартиен комбинат? Това значи, че залезите стават божествени като в Ню Мексико – пурпурни, лилави, алени. Но това е заради гадостите, които започват да изхвърлят в атмосферата, веднага щом достигат проектната си мощност.

Оказва се, че колкото повече остаряваш, толкова по-лесно е да заплачеш.

Залезът винаги идва по-незабележимо от изгрева.