Всеки писател е журналист, ако той въобще струва нещо.
За малко щях да загина в един от най-страшните терористични актове в Ирландия. Всеки ден, на връщане от училище, минавах през центъра на града- пътувах с два автобуса с прекачване. Близо до автобусната спирка имаше кафене, в което пиех кафе или четях музикални списания, когато имах пари. Веднъж, петнадесетина минути след като бях излязъл оттам, цялата улица, на която се намираше то, бе раздробена на парчета. Точно на входа му избухна бомба.
Когато продаваш много свои дискове, е лесно да станеш мегаломан и да смяташ, че можеш да промениш реда на нещата.
Ако пъхнеш рамото си през вратата, тя може да се отвори. Затова нервнича всеки път, когато се срещам с политици. Струва ми се, че те трябва да нервничат, нали аз представлявам сивите и нещастните.
Каквото и да мислите за Бога, кой е Той, съществува ли, повечето хора ще се съгласят, че ако Бог съществува, Той има запазено специално място за бедняците. Бедняците са там, където живее Бог.
Осемдесетте бяха уродливо време – огромни прически, подплънки на раменете. Гледам на осемдесетте като на некрасиво и негламурно време. U2 е единственото явление на осемдесетте, което заслужава внимание.
Искам да видя всичко сам, а не посредством вестниците и телевизията. Можеш да си седиш в прохладната стая зад огледалното стъкло на процъфтяването, но можеш и да го разбиеш и да излезеш. Искам да видя всичко сам, не ми харесват картинки от втора ръка.
Религията може да бъде враждебна на Бога. Там, където е имало убеждение, се появява списък с инструкции, там, където хората са живели според вярата – догма, там, където по-рано е управлявал Светият Дух – общество, управлявано от човек. Послушанието заменя послушничеството.
Спомням си една меса в Никарагуа. В самия й край свещеникът извади списък с убитите. Той ги извикваше по име: «Родриго Омарес!», и всички присъстващи отговаряха: «Presente!». «Мария Гонсалес!» — «Presente!»… Той четеше свитъка с умрелите и паството отговаряше: «Presente» — «Присъства».
Знам, че идеализмът не звучи по радиото, няма да го видиш по телевизора. Непрестанно се въртят иронията, съзнателността, присмехулността и уморените шеги. Опитал съм всичко това. Идеализмът винаги е в обсада, обкръжен от материализъм, нарцисизъм и всякакви други изми на безразличието.
За мен осемдесетте бяха затвор на самоосъзнаването: „О, Господи, аз правя пари! Значи аз се продавам добре. Почакай, днес още не съм чукал никоя.“ Сега не чувствам, че трябва да доказвам нещо на някого. За мене никога не са казвали: „Той е от тези, които се женят“. Но срещнах най-необикновената жена в света и не можех да й позволя да си тръгне.
Това, което става в Африка, противоречи на всичките идеи, в които ние вярваме – идеята за ближния, идеята за цивилизацията, идеята за равенството, идеята за любовта. Вие може просто да забравите всичко това. Това, което Африка казва за Европа и Америка, опустошава. Тя казва, че ние сме изградили нашите правителства и парламенти върху пясък, защото ако наистина вярвахме в това, което казваме, нямаше да позволим 23 милиона африканци да умират от СПИН.
Имам приятел Гаги, с когото дружа от дете. Винаги, когато той имаше рожден ден, какъвто и подарък да получеше, пари или вещи, делеше всичко с мен по равно. Той ме научи да деля. Това е поразително, защото децата обикновено не делят с другите деца.
В Америка всеки глупак може да получи оръжие, а на нас ни се случи да срещнем много глупаци в своя живот. В края на осемдесетте участвахме в турне в памет на Мартин Лутър Кинг. Преди излизането ни в Аризона започнаха да ме заплашват. Това е обикновено нещо, но от време на време полицията и ФБР приемат заплахите сериозно. В посланието се казваше: „Не излизай повече, а ако излезеш, не пей „Pride“, защото ще ти пръсна главата и няма да можеш да ми попречиш.“ Разбира се, като застанах на сцената, това ми излезе от главата, но по време на изпълнението на песента „Pride“ си помислих: „О, Господи! Ами ако някой се крие в тълпата или някъде из сградата с оръдие!“ Просто затворих очи и допях песента със затворени очи, като се стараех да се концентрирам върху красотата, внушавана от песента. В края на куплета отворих очи и видях Адам, застанал пред мен. В такива моменти разбираш какво значи да си в група.
Последните думи на баща ми бяха: „Върви по дяволите“. Аз лежах с него в болничната стая и чух вика му, защото дотогава той само шепнеше, и повиках медицинската сестра. Тя го попита: „Боб, добре ли сте, трябва ли ви нещо?“ Ние двамата се наведохме над него, защото той започна да шепне. „Боб, добре ли сте? Моля, повторете какво казахте.“ Той каза: „Вървете по дяволите! Ще се махнете ли някога? Вземете ме оттук. Това е затворническа килия.“ Това бяха последните му думи.
Слабостта е полезна, защото те кара да търсиш приятели. Ти търсиш у другите това, което няма в теб.
Мелодиите, които чувам в главата си, са доста по-интересни от тези, които мога да изсвиря. Ако Едж (Дейв Евънс, китаристът на U2 – Бел. ред.), който е много надарен музикално, не беше до мен, бих загубил всякаква надежда.
Някой ми каза: „Не съди за всичките си поклонници по онези от тях, с които се срещаш.“ Но не ми се налага да се безпокоя за това: поклонниците на U2 са предимно спокойни хора и имаме добри отношения с тях. Макар че понякога и те отиват твърде далече. А лудите, които ни отказват правото на личен живот и се ровят в нашия боклук, не са нашата аудитория. Когато за първи път пристигнах в Лос Анджелис през 1998, исках да посетя дома на Боб Дилън и Брайън Уилсън. Това беше първото нещо, което ми дойде наум. Тяхната музика оказа влияние върху целия ми живот. Не можех да им се отплатя за това, просто исках да отида и да изразя своите почитания, да им кажа благодаря. Тогава помислих, че те може би не искат да изслушат моите благодарности. И не отидох при тях. Така че аз проявявам търпимост. Когато хората идват при мен вкъщи, не ги гоня веднага, а им обяснявам: „Не мога да говоря с вас сега. Защо? Например, защото в такъв случай жена ми ще се разведе с мен.“
На подсъзнателно ниво всички ние търсим внимание. На мен то ми стига в работата и го отбягвам в личния си живот. Но, от друга страна, кой знае защо сега разговарям с вас за публикация в пресата, кой знае защо често стискам ръцете на странни президенти пред камерите. Какво казва за това вашият джобен психологически справочник?
Жената на Едж Айлин ми даде саундтрака към филма на Дейвид Линч „Синьо кадифе“. Сложих го на автоматично повторение и заспах. Когато се събудих, в главата ми имаше думи и мелодия. Помислих, че си тананикам песента от саундтрака, но се оказа, че не е тя. Записах я. На репетицията изсвирих тази песен и повтарях: „Какъв гений е Рой Орбисън.“ Казах, че това би могло да бъде негова песен, че ние сме длъжни да я завършим за него. След концерта се почука на вратата. Джон, нашият бодигард, обяви, че е дошъл Орбисън и иска да поговори с нас. Всички ме погледнаха, като че ми е пораснала втора глава. Той влезе, този прекрасен човек, и ми каза: „Много ми хареса концертът. Не знам защо, но той ме трогна много. Момчета, нямате ли песен и за мен?“ По-късно завърших песента заедно с него и тя стана заглавие на неговия албум.
Каква е разликата между много хубавата и великата песен? Мисля, че за хубавата песен можеш да приемеш похвала, а за великата –не. Ти просто си се натъкнал на нея. Може да се окажеш на мястото, където се случва това. За някои хора такова място е хаосът. За някои – влюбването. За някои – яростта. За някои – уединение от света, за други – подчинение на света. За мене – всичко заедно.
Мик Джагър е много консервативен. Дори начинът му на обличане извън сцената се дължи на яхтклуба. Мисля, че играе роля. Когато започва да пее, той влиза в кожата на друг човек с име Мик Джагър. Веднъж една от дъщерите му се приближи до мен и каза: „Хората мислят, че моят татко е дявол и той им позволява да мислят така! Но при това той е много англичанин, много старомоден и… обича крикета.“
Кейт Ричардс е истински англичанин. Той ще ви запали цигарата, вежливо ще разговаря с жените и няма да си позволи груба забележка в тяхно присъствие. Той е хемингуеев герой, старецът и морето или нещо подобно, истински пират. Отнася се с благородство към хората и е по-жесток от всеки от тях. Но никой не е по-жесток от наркотиците и алкохола.
Винаги побеждава една позиция: превъзходството на вярата над страха. Представяй си за какво говориш, познавай своя опонент. Не влизай в спор, ако не можеш да го спечелиш.
Който прави добро в Африка, не може да изгуби. Аз мога да отида на високо място, където ще ме гледат като екзотично растение. Но след няколко минути те няма да виждат мен, а ще слушат само моите думи. А моите думи притежават нравствена сила, която е невъзможно да отрекат. Историята, също както и Бог, е на страната на тази сила.
Политиката напомня за кренвиршите: ако знаеш какво слагат в тях, никога няма да ги ядеш.
Добрият политик трябва да има музикален слух. Всички що-годе добри политици имат нещо общо – способността да чуят мелодията през шума от идеи и мнения и да разберат: с това трябва да се заемем сега, това е по-важно от всичко друго. По това те приличат на продуцентите в музикалния бизнес.
В средствата за масова информация виждаме бедни африканци, умиращи от глад – странни хора от задния двор, които не искаме да смятаме за свое семейство. Но ако ви харесват вашите маратонки и дънки, направени в развиващите се страни, вие вече сте свързани с тези хора. И вече не можете да пренебрегнете техните проблеми. Те живеят на вашата улица. Според старото определение за щедрост богатият човек трябва да се грижи поне за бедняците на своята улица. И знаете ли какво? Сега тази улица минава през цялото земно кълбо.
Преди десет години Али ми каза: „Знаеш ли, аз те обикнах, защото в очите ти имаше лукавство. Ти беше нагъл, безстрашен и ме разсмиваше. Сега стана много сериозен.“
